Обучението на български личности в Германия: от възрожденеца Петър Берон до наши дни - предизвикателство и отговорност

 

д-р Файт Зорге

 

 

Увод

 

В десет български езикови гимназии групи от избрани ученици понастоящем се подготвят за придобиване на немска езикова дип-лома II степен, която им дава отлична подготовка за обучение в университетите на Германия, но малко е известно, че тези ученици вече са наследници на една почти 200 годишна история: д-р Петър Берон е бил един от първите българи, за които има точни сведения, че са следвали в университетите на германските земи. Тръгвайки от няколко биографически факти във връзка със следването на Петър Берон в Германия, искам да потърся опорните точки в традицията на обучението на българи в Германия с цел да съединя традицията с предизвикателствата на съвременността. Върху тази основа ще се опитам да направя изводи относно изискванията към бъдещите български студенти в чужбина и съответно към техните гимназиални преподаватели в България.

 

   Източниците за биографическите данни на Петър х. Берович-Берон са много ограничени. По-голямата част и на самите научни трудове на д-р Петър Берон още не е преведена на български език, неговото богато творчество до голяма степен се намира извън България и представлява библиографска ценност в западните библиотеки. В немскоезичната литература за него се пише много малко: една кратка история на българската литература от ГДР дава най-общи сведения за д-р Берон само на две страници [Bayer 69-71]; повече информации се съдържат в статии и доклади по повод основаването на "Българско академично обединение `Д-р Петър Берон`" и в тази връзка проведеното тържество в памет на д-р Берон през 1965/66 г. в Хайделберг. По-голямата част от литературата, която е достъпна във Варна, се занимава с "Рибния буквар", с оценка и възхвала на заслугите на д-р Берон. Книгата "Д-р Петър Берон. Живот и дело" от Нели и Михаил Бъчварови (1993 г.) съдържа най-изчерпателните данни както за живота, така и за педагогическата и научната дейност въз основа на документи и самите трудове на Петър Берон.

 

1.        Петър Берон - един от първите български студенти в Германия

 

   На 20 април 1825 г. Петър Берович се записва студент във философския факултет на Хайделбергския университет под името Peter Hadsi Beron, на 26 години, роден в Тракия, Гърция [Бъчварова 1993, 43]. Какви качества на личността му могат да се предполагат в началото на неговото обучение в Хайделберг?

 

- Напуснал родното си градче на възраст около 19 години, живял, работил и учил във Варна и в чужбина (Румъния, Австро-Унгария).

 

- В котелското училище часовете, които посещава Петър Берович, се водят на гръцки и български език. В Букурещ той е учил гръцки език и гръцка литература, освен това и други езици като френски, немски и румънски [Ognjanoff 4].

 

- За да осигури необходимите средства за собственото си образование, той набира опит като домашен учител в Брашов и сам създава учебно помагало - своеобразна ученическа енциклопедия, получила името "Рибен буквар", свързано с отпечатания делфин върху корицата. Така с встъпването в университета той е доста образован и опитен човек и е вече автор на една книга.

 

   В Хайделберг П. Берон следва два семестъра философия, а зимния семестър на 1826/27 г. той се прехвърля в медицинския факултет, по-късно през същия семестър се премества в Мюнхенски университет за да продължи обучението си по медицина.

 

   Въпреки че няма конкретни сведения, може да се предполага, че Петър Берон е посещавал и лекциите на натурфилософа Фридрих Шелинг, който от 1827 г. за втори път преподава в Мюнхен, както и на неговия ученик Лоренц Окен [Бъчварови 1993, 48/ ср. и Schischkoff 8+]. Краят на обучението на Петър Берон е успешната защита на докторската дисертация по медицина (гинекология), която е написана на латински език.

 

   Тези скромни данни дават вече представа какви свойства са необходими на младия човек успешно да се обучава в чужбина: това са интерес, активност, огромна езикова и комуникативна компетентност, самостоятелност, умение за ориентация в чужда среда, целенасоченост на собствената дейност и отговорност за нея, смелост и решителност, гъвкавост на ума и независимост в мисленето.

 

   От тук нататък ще се развие многообхватната дейност на д-р Петър Берон като лекар, учен, търговец и меценат на българското училищно дело. Оценявайки дейността на д-р Петър Берон, Никола Т. Балабанов пише: "Той е първият българин, който владее писмено и говоримо девет езика, който има най-много познания на времето си, който пише книги на пет езика, а същевременно и първият български учен, който остави около двадесет и пет големи и обемисти научни трудове. ... Той се стремил към все по-големи и по-големи познания и това го накарало да се запознае доста основно с литературата на езиците, които владеял." [Сборник 6]

 

   В Сборника по повод 100 годишнина на издаването на Рибния буквар Г. Дочев оценява заслугите на д-р Берон под форма на 7 тези, от които седмата теза предизвиква интерес по моята тема: "7. Петър Берович пръв е съзнал, че истинската просвета и култура е на запад и, че за да се просвети както трябва, нашият народ трябва да се поучава от западните културни народи." [пак там] Затуй го виждаме ние да търси българи, които са добили висше образование на запад, за да ги изпрати на свои средства в България да понаредят народните ни училища по уредбата на западноевропейските. Затуй той през 1846 година условил Александър Хаджик, който се учил в Страсбург, да отиде в Котел и уреди тамошното българско училище. Затуй той през 1854 година условил и изпратил в България за същата цел Иван Добрович, който също е имал европейско образование. [Сборник 133]

 

   Тези думи ни водят от "Европееца с български произход ... западноевропейския натурфилософ и български педагог и патриот" [Ognjanoff 7] до възникването на традицията за обучение в Германия.

 

2. Традицията след д-р Петър Берон

 

   Това, че може да се говори за възникваща традиция на следване на българи в Германия, подчертават думите на Херман Петерс в тържествата за д-р Петър Берон през 1966 г. Той изразява мисълта, че един селски народ под твърдо чуждо управление или изоставя и оглупява, или попада във високо напрежение от национално съзнание и жажда за образование: "Едно от година на година нарастващо течение на физически и интелектуално неизхабени и относно личните претенции скромни студенти се влива в чуждестранните учебни заведения, от които немскоезичните университети на Райха и на Хабсбугската монархия постепенно стават определящи." [Peters 13]

 

   До сега не е написана цялостна история на обучението на българи в Германия или в немскоговорящия свят, но пръв опит да се даде по-пълен обзор за българските студенти в чуждестранни университети за периода 1878-1912 г. е книгата на Райна Манафова "Интелигенция с европейски измерения" (1994). Авторката на този труд отделя вниманието на регламентирането статута на български стипендианти в чужбина с първия правилник за стипендиите в чужбина, публикуван през 1881 г. от Министерството на народната просвета [Манафова 29]. Искам да цитирам абзаца, който отразява основните условия: "Още в първите изречения на Правилника за стипендиите в чужбина се конкретизира, че раздаването на стипендии не е инициатива за 'вечни времена', а ще продължи, докато се създават български висши учебни заведения. Студентите се поддържат в чуждестранните университети, политехники и пр., получавайки постоянни стипендии, които от своя страна се разделят на два вида: цели и полустипендии. Те получават и временни помощи. След завръщането си у нас, стипендиантите, които са получавали цели стипендии се задължават да работят на държавна работа в продължение на осем години, а полустипендиантите на пет години. При отказ те връщат на държавата получената от тях сума." [пак там]

 

   По този начин за периода от 1878 до 1910 г. са следвали около 451 стипендианти в европейски университети и в САЩ [Манафова 35], но само за периода от 1898 до 1910 г. са били легализирани 1586 чуждестранни дипломи [Манафова 43], т.е., че е имало и голямо количество студенти в чужбина на нерегламентирана издръжка. Посочените от Р. Манафова данни за държавите, в които са следвали български стипендианти, специализанти и докторанти със стипендия, подкрепят горе цитираните думи на Х. Петерс: университетите на немскоговорящите страни покриват около една трета част от целия анализ. Най-големите центрове за обучението на български студенти през това време са били Лайпциг, Берлин и Мюнхен.

 

   По време на обучението си в Лайпциг Стоян Данев, бъдещ български държавник, юрист и професор, председателства формираното Славянско академическо дружество към Лайпцигския университет, един форум за сближаването между студентите от славянски произход [Манафова 75]. Между тях от 1892 г. се намира и Пенчо Славейков, който следва немска литература като държавен стипендиант [пак там], и Иван Шишманов, защитил дисертация по експериментална психология в Лайпциг през 1888 г., и Кръстю Кръстев (1890 г.). От 1912 до 1914 г. в Лайпциг се учи Гео Милев.

 

   Относно българските студенти в гр. Вюрцбург Райна Манафова дава любопитна информация: "Сред имената на медиците са близките родственици на д-р Петър Берон - неговият племенник Васил Берон, написал докторат върху интересния експеримент за лечението на тетанус с хашиш (1880 г.), и неговият син Богомил Б. Берон, посветил дисертацията си на проблема за хирургическо лечение при някои по-специални случаи в онкологията (1888г.)." [Манафова 90]

 

   Един пример от друга сфера илюстрира ролята на обучението на стипендиантите в Германия и значението им в развитието на промишлеността и занаятите в град Варна: "За да задоволи растящите потребности от квалифицирани технически специалисти във Варненски окръг, на 27 май 1891 г. Министерството на народното просвещение утвърждава две стипендии по железарство …    Варненската окръжна постоянна комисия (ВОПК) определя за стипендианти по железарство Григор Коцев и Илия Христов, които по това време следват в Саксонското кралско техническо училище в гр. Хемниц (Германия). Изплащането на стипендиите започва от октомври 1890 г., като Григор Коцев и Илия Христов писмено се задължават да се завърнат в България след завършване на следването и да учителстват в окръжното занаятчийско училище или да изпълняват служба, каквато Постоянната комисия им предложи съобразно с подготовката." [Алексиев 37+]

 

   След завършването на обучението си Григор Коцев се завръща във Варна през 1892 г. Тук той построява една малка парна машина с която участва много успешно в Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив (август - октом⧸ри 1892 г.). В края на 1892 г. Варненският окръжен съвет взема решение да открие железарска работилница под ръководството на Г. Коцев. [ср. Алексиев 37+]

 

   Като една от бъдещите най-ярки личности в сферата на българската и световна музика, Панчо Владигеров завършва своето образование в Берлин. След като той с брат си за пет години са били възпитани от гувернантка-швейцарка, майка им, убедена от таланта на момчетата, се стреми да намери най-доброто висше музикално образование: "Главното е да осигури стипендия за Панчо. В това отношение най-голямата помощ оказва проф. д-р Ив. Д. Шишманов, виден учен и бивш министър на просветата ... е очарован от таланта на младия музикант. По това време - краят на 1911 г. - в България идва на концертно турне известният френски цигулар Анри Марто. Елиза Владигерова използува случая да поговори и с него. ... След като прослушва Любен и Панчо и се запознава с Панчовите композиции, той настоятелно увещава Елиза Владигерова да изпрати своите синове в Берлин и обещава своята подкрепа. ... Наскоро Панчо получава стипендия и през месец юни 1912 година Владигерови заминават за Германия." [Павлов, 16+]

 

   След дипломирането си през 1921 г., Панчо Владигеров остава в Берлин като диригент и композитор в Дойчес театър до 1932 при Макс Райнхард, но концертира често в България: една от неговите изяви е на първите народни музикални тържества във Варна през лятото 1926 г., началото на традицията на музикалния фестивал Варненско лято.

 

   Поради липсата на конкретни информации няма да анализирам следването на български студенти в Германия след втората световна война. Известно е, че през годините на реалния социализъм е имало обмяна на студенти и стипендианти между тогавашните соцстрани в относително голям мащаб. За други българи, следвали в западна Европа, информацията е още по-оскъдна.

 

3. Положението днес

 

   Горе изложените източници позволяват извода, че българското общество по време на исторически обусловена изостаналост се стреми да покрива нуждата да наваксва развитието чрез обучението на специалисти в по-развити чужди страни. Как се отнася българското общество днес към този въпрос? Кой носи отговорността за ускоряване на развитието посредством духовна обмяна с чужбина?

 

   Ако през XIX век е имало частно покровителство, а след Освобождението (1878) държавна програма за изпращането на студенти в полза на нацията, то днес виждам само индивидуализъм, определен от финансовите възможности на българския гражданин. Обществените интереси са като че ли изчезнали, национален консенсус върху отговорната роля на по-заможната част от населението за развитието на обществото по мое виждане няма. В нашия все повече пазарно ориентиран свят това логично води към износ на младия интелектуален потенциал, към изтичането на кръвта на нацията, защото на младите хора не се дават нито материална, нито морална или социална подкрепа и надежда за завръщане в родината. Надявайки се на това, че рано или късно обществените сили ще разберат отговорността си, в нашите класове подготвяме учениците за евентуално продължение на образованието в Германия.

 

   Как изглежда следването там? Най-важното, помоему е, че студентите не учат във фиксирани групи, а индивидуално, т.е. те сами си избират занятията по рамкови планове и сами трябва да се грижат за изпълнението на плана. По този начин изискванията към самостоятелност, езикова и комуникативна компетентност са много високи.

 

   Доколкото университетите, поне най-известните, са много препълнени, преподавателите не могат да отделят много време и внимание на студентите. Това изисква от студента голяма степен както на отговорност за собственото си развитие, така и определено ниво на владеене основните техники за самостоятелна научна работа (напр. видове четене, анализ и съпоставяне на различни гледни точки, разработване на доклади, презентация на резултатите, дискусия). Важни в това отношение са и смелостта на поставяне на въпроси и умението на изразяване на собствено мнение въз основа на логично обмислени аргументи.

 

   Не на последно място се изисква и интеркултурна компетентност, за която искам да цитирам един пример от речта на вече цитирания Х. Петерс: "Не по-малко впечатляваща е била личността на неговия (на д-р Берон, Ф. З.) тълкувател, този д-р Шишков. Той веднъж е показал на нас германците ... как може да се идентифицира с чужд духовен свят и език, без да се отрича по някакъв начин от собствената си народност." [Peters 14]

 

   Като извод от горе казаното искам да подчертая, че е важно особено в гимназиалната степен да предоставяме на учениците постепенно повече възможности за самостоятелна работа или работа в малки групи, по проекти; да им даваме възможности за изразяване на собственото мнение без страх, че мнението им може да не съвпада с мнението на учителя; да им "разрешим" да говорят и с грешки на чужд език, но да говорят!

 

   Според старата народна мъдрост "Учителят преподава така, както е учил", това означава, че за квалификацията на учителите, от страна на институциите вместо лекциите трябва да бъдат уважавани повече откритите форми на обучение, съсредоточени върху дейността на участващите колеги, т. е. симулациите на уроци, работилници (workshops) и проекти, за да преодолеем, като наследници на д-р Петър Берон, днешните остатъци от килийното училище.

 

Литература

 

1. Алексиев, Иван: Когато машините бяха рядкост. Варна, 1996.

 

2. Бъчварова, Н.; Бъчваров, М.: Д-р Петър Берон. Живот - дейност - натурфилософия. София, 1975.

 

3. Бъчварова, Н.; Бъчваров, М.: Д-р Петър Берон. Живот и дело. София, 1993.

 

4. Гечев, М. (съст.): Петър Берон. Изследвания и материали. София: изд. на БАН, 1962.

 

5. Манафова, Райна: Интелигенция с европейски измерения. София, 1994.

 

6. Павлов, Евгени: Панчо Владигеров. София, 1961.

 

7. Радев, Иван и. др.: Енциклопедия на българската възрожденска литература.

 

8. Сборник "Д-р Петър Берон" по случай стогодишнината на Рибния буквар 1824-1924 /Ред.: Негенцов, Хр. и Балабанов, Н. Т./ София: Държавна печатница, 1925.

 

9. Bayer, E./Endler, D.: Bulgarische Literatur im Überblick. Leipzig: Verlag Philipp Reclam jun., 1983.

 

10. Ognjanoff, Christo: Über Dr. Peter Beron und die Ziele der Gesellschaft. In: Dr. Beron Feier in Heidelberg. Heidelberg, 1967.

 

11. Peters, Hermann: Die Persönlichkeit Peter Berons. In: Dr. Beron Feier in Heidelberg. Heidelberg, 1967.

 

12. Schischkoff, Georgi: Dr. Peter Beron. Ein Naturphilosoph von europäischem Format. In: Dr. Beron Feier in Heidelberg. Heidelberg, 1967.

 

© V. Sorge, Varna, 2001

Impressum